дъ райтъ

Съвсем забравих г-н Блог. Много ме е срам! Пускам един стар разказ, с който се надъхвах да стана писател някой ден.

“На този ден стават чудеса”

Завъртях ключа. Старият катинар прищрака уморено и освободи сигурната си захватка. Ръждясалата желязна верига, усетила свободата, се изниза със стържещ звук и падна на каменния под. Също като нея, битието ми - наниз от ръждиви и корозирали години, беше достигнало възможно най-ниското стъпало и тупна на самото дъно.

Причините за моето падение бяха много, но все още ясно си спомням как започна всичко. След смъртта на единствения ми роднина, който ме отгледа от невръстно хлапе - моят дядо - бягащ от спомените се преместих от малкото селце в големия град наблизо. Бързо се поддадох на изкушенията и пороците и ето ме сега – без пукната пара, без образование (зарязах по средата така мечтаната от мен археология), без приятели. Но за сметка на това със зависимост от някои наркотични субстанции.

Липсата на пари и дълговете към опасни кредитори ме накара да се върна в старата селска къща и да претършувам всяко кътче от нея, в стремежа си да открия нещо, което мога да продам, за да погася задълженията си. Засега бях открил няколко стари монети, когато се сетих за един предмет, достатъчно ценен, за да ме извади от блатото на собствената ми деградация.

Изведнъж в съзнанието ми изплуваха спомени от детството. Аз и дядо вървим мълчаливо надолу по баирчето към реката облечени в дебели зимни дрехи, той ме държи под ръка, а аз нося някакъв странен пакет обвит с вехт плат. Както се спускаме по пътечката той проговоря:

- Момчето ми, днес е важен празник, наречен Водици. Вечерта срещу него ден небето се разтваря и Бог се явява, та всички подземни и надземни води придобиват чудодейна сила. На този ден стават чудеса, детето ми! Днес ще ти покажа един много важен обред – хвърлянето на кръст. Отвори сега това вързопче, което носиш! Виждаш ли този сребърен кръст, той се пази от нашият род от поколение на поколение вече няколко столетия. Навремето, когато моят дядо е бил малко момче като теб, баща му разказал, че среброто за кръстта е било претопено от копието на велик български воин, живял още в езически времена. Сега като слезем до реката, ти ще хвърлиш кръста в дълбокото, а аз ще вляза вътре, за да го извадя за здраве, а ти ще се потопиш там в плиткото, за да се пречистиш също...

И всяка година в този ден слизахме по пътечката и извършвахме този християнски обред. И всеки път дядо излизаше от реката по-млад и по-жизнен, с изключение на годината, в която легнах тежко болен. Берях душа, когато смътно усетих, че дядо ме потапя в реката и ме върна в къщата, където останах три дни в постелите - ни жив ни умрял. На четвъртия ден се събудих като нов човек, сякаш не съм боледувал никога преди това. Спомням си още усмихнатото лице на дядо, когато ме видя да се свестявам и неговите последни думи: „На този ден, синко, стават чудеса!” Няколко дни след това той почина. Дали защото не можа да изпълни стария обичай, който да го пречисти от мръсните дни, или просто това беше краят на житейския му път... никога не разбрах.

Роякът от спомени изчезна неочаквано, така както дойде, и аз се запътих към тайното скривалище, където държахме тази скъпа реликва. Отместих една от каменните плочи по пода и намерих своето „спасение”. С разтреперени ръце развих вехтия пакет и видях кръста - такъв какъвто го помня от малко дете. След това преместих плочата на мястото и седнах върху един от прашните стари столове. Извадих мобилния си телефон, набрах няколко номера и зачаках. Слънцето вече се скриваше зад върховете на столетните дървета, когато чух колата на моите кредитори да спира тежко на черния път пред къщата. Излязох на двора, където ме посрещна дрезгавият глас на единия:

- Къде ни вкара в тоя пущинак, откачалко?! Я да те видим поне какво си ни приготвил, за да спасиш мизерната си кожа!

- Здравейте, момчета! - направих се на недочул аз. – Имам нещо за вас, с което ще си изплатя дълговете, като се надявам и да получа дори малко пари отгоре.

Показах им древния артeфакт, при вида на който в очите им лумна алчен пламък.

- Добре! Давай го насам. Опрощаваме ти дълговете и греховете и получаваш това в бонус. – каза човекът с дрезгавия глас и едновремено извади бурканче от бебешко пюре пълно със синтетичните ми кошмари.

- Не, няма да стане, не ви искам повече наркоманските боклуци, нуждая се от пари, за да започна живота си от начало! – изкрещях аз и дръпнах сребърния кръст от ръцете им.

Двамата гангстери понечиха да ме хванат, но с нечовешки усилия ги съборих на земята и се затичах надолу по хълмчето, към реката, с надеждата да избягам от това, което ме очакваше, ако ме настигнеха.

Бягах с всички сили, които ми бяха останали. Не бях хапвал нищо може би цяло денонощие, а организмът ми, изхабен от лошия живот, който водех, вече не беше от най-издръжливите. Стигнах до брега. Течението беше необичайно силно, но нямах избор, трябваше да се измъкна. Захапах кръста със зъби и навлязох в студените буйни води. Може би само инстинктът ми за самосъхранение успя да ме спаси в този труден момент - със сетни усилия стигнах до брега и се изправих върху каменистото дъно на плитчините.

В минутите на борба с природната стихия съвсем бях забравил от кого и защо бягам, което бързо си припомних, веднага щом до ушите ми достигнаха викове от отсрещния бряг. Бях с гръб към мястото, от което се чуваше звука, но ясно чух името си и няколкото ругатни, последвани от звука на стрелящо оръжие.

Бях прострелян няколко пъти в гръб, винаги съм знаел, че ще умра нелепо. Тялото ми се свлече, загубило опора и паднах на колене, хватката на ръката ми се отпусна, сребърният кръст отскочи и потъна встрани от мен . Видях го да блещука там между камъчетата. След това се свлякох по лице, при което дробовете ми се изпълниха с речна вода, а челото ми се удари о твърдото дъно на плитчината. Не виждах нищо, макар че очите ми бяха широко отворени, но пък чувах всичко ясно – шумоленето на гората, реката, с нейното бурно течение и двамата стрелци, на които бях длъжник за моята наближаваща смърт. Те се караха за нещо. Единият каза, че не може да плува. Ругатни. Другият отвърна, че не е луд, за да влиза в тази бясна река. Пак ругатни. И двамата изразиха съжаление към загубата на скъпата плячка. Ругатни по мой адрес следвани от звук на изкачване нагоре по баирчето.

И после дойде краят....

*******************************************

- Хей, ти, добре ли си? Хей, чуваш ли ме? – ми каза глас идващ от нищото. – Чичко, не е хубаво да спиш в студената вода сутрин, ще настинеш!

„Нима спя?!” – мина мисълта през мъртвото ми съзнание. „МЪРТВИТЕ хора не могат да спят нито да настиват.”

Последното подейства на съзнанието ми като електрошок и светкавично отворих очи. Лежах по гръб на каменистото дъно, гледах върховете на дърветата и бавно, малко по малко, светът се подреждаше в главата ми, но още не осъзнавах къде се намирам.

- Добре ли си? – запита ме познатото от преди секунди гласче. Погледнах в

посоката, от която идваше то и видях малко момче носещо въдичка. То ме гледаше любопитно с невинния си детски поглед.

Внезапно спомена от моето убийство нахлу в главата ми. Рязко станах и заопипвах местата, от където се предполагаше, че са минали куршумите. Детето се стресна от моето поведение и отстъпи крачка назад. Нямах време да го успокоя, защото... невероятно... нямах дори драскотина по себе си. Явно Силата, която движеше цялата Вселена искаше да ми даде още един шанс, а аз не смятах да се покажа като неблагодарник.

- Аз съм жив!!! – почти изкрещях, а момченцето ме погледна учудено и се засмя по онзи начин, присъщ само за невинните и чисти детски души. – Кой ден сме днес, малкия? – попитах аз.

- Четвъртък е, чичо. Шести януари - Йордановден. – отговори детето.

- Знаеш ли, момчето ми... понякога на този ден стават чудеса! – сякаш не аз, а един далечен познат глас изрече тези думи. Усмихнах се на един много близък човек, който съм сигурен, че ме гледаше някъде от горе и се запътих с бодри крачки към моя нов живот...

- Ъ-ъ, чичко, изтървал си ножа си ей там във водата. Виждаш ли, ей там. – извика детското гласче зад гърба ми.

„Какъв нож?!”, запитах се наум. Не носех нож когато идвах към селото, нито съм вземал какъвто и да е от къщата ми, но все пак реших да погледна какво иска да ми покаже момчето. То ми посочи мястото в плитчината, където бях изпуснал кръста предния ден и там наистина блестеше нещо. Бръкнах във водата и извадих не нож, а дълго колкото педята ми сребърно острие на копие. Личеше си, че е много старо и може би артефакт с голяма историческа стойност, по дължината му бяха гравирани стилизирани фигури на вълци, а между тях изпъкваше символът на древния български род Дуло. „На този ден наистина стават чудеса!” си повторих наум аз и за пореден път се убедих в правотата на тези думи.